Филип Захариев: Нямам никакво намерение да водя скучен живот

Познавам Филип Захариев от книгите му, които прочетох с огромен интерес. Той е пътешественик, готвач, жител на света и писател, който умело ни разкрива красотата на стотиците места по света, които е посетил. Ако не сте прочели все още „Да осъзнаеш колко си малък“ и „Където корабите умират“, може би сега е моментът да попътувате чрез разказите в страниците. Благодаря му, че се съгласи да направи това интервю и да отговори на по-нестандартните въпроси, които подготвих.


Здравей Филип, къде те намирам в този момент?


Филип: Здрасти, Алекс! В Свалбард ме намираш.

Интересно, каква зодия е такъв пътешественик, като теб ?


Филип: Телец съм, на 1ви май съм роден.


Кое те дразни най-много, когато се прибереш в България?


Филип: Много неща ме дразнят! Дразни ме и това, че ако кажа така, някъде в публичното пространство, веднага ще скочат едни патрЕоти да кажат, как съм си оставил цървулите накрай село, излязъл съм в чужбина и съм забравил откъде съм. Нищо, че от Северния полюс се прибирам по-често от тези, които живеят на места с директни полети за без пари, ама айде. Иначе, страшно ме дразни булгарщината. Дразни ме самочувствието. Ние сме нация с едно много странно, и незнайно откъде идващо самочувствие до небето. Дразнят ме самоуверените погледи на хора, от които не става и чеп за зеле. Дразни ме отношението на непознати хора един към друг. Дразни ме изискването, без предлагането. Дразни ме завистта, защото съм се сблъсквал с такава много пъти и загубих доста приятели. Дразни ме неспазването на елементарни правила и закони. Като пушенето на закрито! Дразни ме начина на шофираме и войната по пътищата. Даже ме дразни походката на много хора и изобщо външността и присъствието им. Казах ти, че да доста неща, а гаранция има и още.

* Библиотеката на закритото училище в село Винарово, което от 10 години е затворено, защото няма деца

Какво е чувството да пътуваш сам? Имало ли е места, където си се страхувал да бъдеш сам?


Филип: Чувството да пътуваш сам е чувство на абсолютна свобода. Като орел, който тъкмо е изял една тлъста мишка и просто си лети. Нищо не ме кара да се чувствам толкова свободен, колкото да съм на път и да съм сам. Тогава наистина главата ми се опразва от всички грижи и се презареждам напълно. Не си спомням да ме е било страх някъде, освен може би, когато замръкнах в пустинята в Дубай, но беше за кратко, и май, когато се возех в една кола с едни бандити, за да се срещна с един човек, който да ме вкара в гробището за кораби в Бангладеш. Но тогава, собственикът на един откачен хотел насред гробище, в който бях отседнал, ми даде да пуша един хашиш, та по-скоро всичко ми беше като на филм. Но си беше страшничко.

Какво място е Свалбард? С какво те плени?


Филип: Свалбард е вторият ми дом. Никога не съм живял на друго място, освен собствения ми дом във Видин, толкова дълго време. Просто тук наистина има нещо магическо. Понякога наистина имам усещането, че съм на друга планета. Отдалечеността от останалата част от света наистина се усеща. Енергията е друга. Красотата и ледената тишина, смразяващите ветрове, парата над океана, когато навън е -30. Цветовете в небето, когато полярната нощ преминава в полярен ден... Изумително е. Скоро ще напиша една историйка за полярната нощ и какво е да живееш 5 месеца без слънце, от които 3 са в пълна тъмнина.


Какъв път трябва да измине клиент, за да те посети и да опита от твоята кухня? От книгите ти оставам с впечатление, че кучешки впряг води клиентите в определени часове :D


Филип: Зависи откъде идва човекът. Често имаме фуудита и блогъри, които идват в Свалбард от различни точки на света, специално заради ресторанта. Иначе, от градчето до ресторанта са около 3км, като пътят свършва точно пред ресторанта. Оттам нататък път няма. Има гледчер и бяла снежна пустиня.

* Ресторантът е в самия край на (уж) безопасната зона. По време на тъмния сезон се препоръчва на гостите, да идват само с такси или водени от обучен гид с оръжие.



Филип: Пътят до ресторанта е стръмен и малко страшен. Частен е и не се почиства от фирмата, която чисти града от сняг, затова имаме снегорин, който освен да чисти пътя, ни носи и водата, тъй като до ресторанта няма канализация. Но когато има буря, навяването на сняг блокира пътя и трябва да го чистим постоянно. Обаче, ние от кухнята трябва да сме там от рано, за това ходим със снегомобили. Понякога пък има лавинна опасност по пътя и го затварят за 2-3 дни. Тогава се налага да превозваме гостите със снегомобил или Arctic cat от страната към гледчера. Там няма как да се образува лавина, защото наклона на планината е повече от 70 градуса и не задържа сняг. Това всъщност е и причината, ресторанта да получи разрешение от отговорните власти, след двугодишни експертизи по въпроса за лавинната опасност.

* Ресторантът, в който работи Филип и следи от полярна мечка


Какво е чувството да не видиш слънце в продължение на месеци?


Филип: За много хора, това да не видиш слънце 5 месеца и да живееш в тъмна нощ цели 3 от тях, е нещо немислимо. Но всъщност, в това има нещо наистина необикновено и супер специално. Една меланхолична и релаксираща атмосфера, в която се живее толкова леко и приятно. Без никакво напрежение. Всички наоколо са толкова отпуснати и животът си тече с една невъобразима лекота. На мен тъмният сезон наистина ми стана любимото време от годината и сега, в началото на февруари, когато светлината започна да се завръща, дори ми стана тъжно.


Ти си посетил много ресторанти в целия свят, кой е най-нестандартният от тях – като обстановка, необичайна храна или начин на обслужване?


Филип: Не е никой от ресторантите със звезди, а едно капанче в Камбоджа. На остров Ко Рон, където бях отседнал в едно хотелче с дупки в дървените стени. Имах една съседка по стая от Аржентина, която ми каза за това ресторанче, в което готви един възрастен Тайландец на име Siggie. Когато отидохме, аз останах като гръмнат. Този човек беше единственият служител на ресторанта. А ресторантът беше пълен, и за обяд, и за вечеря. Между обяда и вечерята си правеше заготовки, а след това сам обслужваше всички тези хора, които търпеливо чакаха по около час, но никой не казваше и гък. Беше винаги пълен. Вземаше поръчката на хората, записваше си я на бележка и я забиваше на едно от пинчетата пред него. Готвеше по 10 неща едноврменно. Когато нещо станеше готово, извикваше какво е, и този, който си го е поръчал си го взимаше, заедно с това, което си е поръчал за пиене. След като се нахраниш, казваш му какво си си поръчал и той ти казва колко струва. Редеше чиниите в едното ъгълче на кухнята и след това си ги миеше. Луда работа. Човек - машина. Не бях виждал подобно нещо. И си пееше и се шегуваше с хората даже.


Ние сме се срещали на представянето на втората ти книга „Където корабите умират“. Помня колко ме впечатли историята, която разказа за твоя работодател, като цяло за отпуските в северните страни, как сте си „стиснали ръцете“ за кратка отпуска от 6 месеца. Наистина ли са толкова печени хората там и смяташ ли, че някога ще се намери такъв работодател в България?


Филип: Да, той е един от най-страхотните хора, които познавам. За такъв човек, няма как да не дадеш всичко от себе си. И съответно, такъв човек, няма как да не го оцени. Още преди две години, когато случайно бяхме по едно и също време в Тайланд му казах, че скоро ще имам нужда от поне няколко месечна отпуска за презареждане на батериите. Лятото му напомних и му казах, че е дошъл момента. Каза ми, че щом имам нужда от това, това трябва да направя. Та миналата година бях в отпуск от юни до края на годината и ми се отрази доста позитивно. Възможно е вече да има такива работодатели в България, но със сигурност са капка в морето.



Знам, че имаш един брак зад гърба си, но ако сега срещнеш нова любов, а тя не обича пътешествията, какво ще направиш?


Филип: Имам, но аз не мога да го нарека брак, защото реално погледнато, ние след сватбата изобщо не сме живели заедно. Но сватбата беше яка. Всичко се случва така, както трябва да се случи. Част от уроците. Трудно ми е да си представя, че някой не обича да пътува, а знам, че такива хора има. Не мисля, че мога да се влюбя в жена, която не обича да пътува. Проблема е, че са малко жените, които биха се навили да пътуват така, както аз обичам. Просто, ще трябва да ме чака да се прибера.


Ако трябва да избереш едно място, където да отгледаш децата си, кое ще бъде?


Филип: Навсякъде по света бих отгледал децата си. Искам да са граждани на света. Иначе, бих си живял или в Свалбард, или на едно друго място, което ще шокира доста хора, когато се случи. Нещо интересно предстои. Не само за мен, а изобщо. Като започне да се случва, ти обещавам да ти разкажа.


Как се чувстваш от факта, че читателите ти преживяват всичко с теб. Сигурна съм, че много от нас, като включвам и себе си в това число, никога няма да видим голяма част от интересните места, които си посетил. Усещаш ли, че подаряваш на хората едно преживяване?


Филип: До скоро не чувствах нищо такова, защото не го осъзнавах. Аз съм просто човек, който обича да пътува и му се отдава да разкаже за случките си по време на път. А случки има много, повярвай ми. И то доста интересни. В книгите съм разказал само малка част от тях, но пак е нещо де... Та, не се бях замислял над това, докато не си се прибрах вкъщи. И един ден ми звъни леля Ваня от петия етаж, която така екзалтирана и с такъв патос ми разказваше впечатленията си от книгата(втората още не беше излязла). Как наистина чувствала, че е с мен из тези места, на които иначе никога няма да отиде. Нейният живот е толкова различен и това за нея наистина е било едно бягство от реалността. Оказа се, че целия блок е прочел книгата. Други хора, които срещнах пред входа бяха толкова щастливи. Те ме познават от дете, израстнал съм пред очите им. И това ме развълнува да си призная честно. За мен това беше най-големия кеф от цялата история с тези книги.


Замислял ли си се за твой You Tube канал, където да разказваш за живота си, от мястото на събитието?


Филип: Мислил съм си го, но не съм го направил, първо защото не смятам, че ми се отдава говоренето пред камера, но най-вече, защото това ще отнеме удоволствието ми от пътуването. Тогава пътуването се превръща в нещо като работа. Да изпитваш това задължение, че трябва на всяка цена да покажеш и да разкажеш на момента, това, което ти се случва. Аз не мога така. Когато съм някъде, съм там изцяло. Рядко мога да седна вечер в хотелчето, хостела или там където спя, за да кача няколко снимки с няколко думи. Обикновено разказвам месеци по-късно. Не ми е нужно дори да си записвам нищо. Помня всяка секунда от всяко пътешествие години назад. Но по време на пътешествията снимам. Снимането ми е като медитация.

Какъв съвет ще дадеш на хората, които се страхуват да пътуват?


Филип: Да не се страхуват :)) Истинският живот започва там, където свършва зоната ни на комфорт.


Кой е най-големият компромис, който си правил в живота си?


Филип: Най-големият ми компромис бе, че когато се влюбих в друга жена, не можах да оставя тази, за която очевидно не бях най-големия приоритет в живота. Съответно и тя в моя. Доста време бях нещастен заради тази ситуация. Да водиш двойствен живот е едно от най-ужасните неща, които малко хора могат дори да си представят. Намираш се просто някъде в нищото.


За твоите читателките ще бъде интересно, влюбвал ли си се по време на пътуванията си?


Филип: Чак да съм се влюбвал, не съм. Случвали са се някакви случки, имало е някаква тръпка, но не и любов. Аз не вярвах, че някога пак ще се влюбя, но никога не казвай никога, не е измислено просто ей така.


Българите обичаме да си подсигурим живота, да изтеглим кредит, да изплатим апартамент, за да имаме сигурност на старини. Ти мислиш ли за това „заковаване“ някъде или се виждаш като вечния пътешественик?


Филип: Точно това разбиране за живота бе причината да не виждам бъдещето си с жената, за която бях женен. Определено ще се установя на едно място, даже вече ти споменах по-горе, че съм си го заплюл, но не смятам, че някога ще спра да пътувам. Нямам никакво намерение да водя скучен живот.


Кой е най-близкият ти приятел?


Филип: Брат ми.


Ако трябва да дадеш съвет за трите най-ценни нестандартни предмета, които трябва да носим по време на далечно пътешествие, кои ще бъдат те?


Филип: Предполагам, че за всеки биха били съвсем различни. Обикновено това са телефон, кредитна карта и паспорт. За мен обаче най-важните предмети са раницата, слънчевите очила и камерата.


И за финал, направи една снимка на мястото, където си в този момент.



Снимки: Филип Захариев

Автор: Beauty by A. / Follow me on Facebook: Beauty by Alexandrina

Прочетете още от мен: БЛОГ